Каролин Джес-Кук — Дневникът на един ангел хранител (12) — Моята библиотека
Искам да ви предупредя. Като тийнейджърка не бях цвете за мирисане.
За жалост, беше по-силно от мен. Знаете какво имам предвид.
Навърших тринайсет и изведнъж целият свят се побра в пликче с лепило. Разбрах, че това вълшебно вещество има способността не само да крепи плакатите с образа на Дони Озмънд на стената на стаята ми, но и да ме отдалечава от скръбта, настанила тежките си кални ботуши под масата за хранене след смъртта на мама. Малко след записването ми, управата на местното училище искаше да ме изритат от там. Татко се пребори с тях. Оценките ми по английска литература бяха най-високите в класа и те се съгласиха да остана, при условие че престана да бягам от час и спра да подмамвам другите ученици да употребяват наркотици.
Няколко години след смъртта на мама се мъкнех като вълк единак, нощем пишех изпълнени със страдание стихове, за да умъртвя тишината, дружах с лоши приятели, гледах как татко седи по цели дни вцепенен, вторачен в отдавна спрелия часовник над камината.
— Хайде, пиши!
И аз пишех.
В началото излязоха куп глупости, но после се появиха няколко прилични разказа. Имаше и любовни писма. За един непохватен дългуч — Сет Бьомер, който все не можеше да си намери място. Зализваше с брилянтин косата си така, че тя падаше като крило на умряла гарга и закриваше половината му лице. Рядко поглеждаше човек в очите, а ръцете му винаги бяха мушнати дълбоко в джобовете. Но аз бях едва на шестнайсет, а той на двайсет. Обичаше да лети с колата си по пътищата! Как да не го обичам!
Гледах как Марго сама копае трапа, в който щеше да падне. Доста си говорех сама. Наречете ме циничка. Била съм там в буквалния смисъл, вършела съм всичките тези неща, а сега направо ми се повръщаше от тях.
Магията беше изчезнала. Все едно гледаш лоша трагикомедия — знаеш точно кой кой е, какво и кога ще се случи. Беше потискащо. Изплаших се. Виждах неща, за които не бях и подозирала до момента. Нямам предвид духовни неща. Не става въпрос за аура или всепроникващо познание. Говоря за последствията от престоя ми в „Сейнт Антъни“. Макар че бяхме работили упорито, за да предотвратим вредите, които сетне разбиваха живота на децата, минали през сиропиталището, резултатите бяха налице. Сет беше един от тях.
Марго се запозна с него на купон с преспиване в дома на най-добрата си приятелка Софи. Сет беше неин братовчед. Останал сирак от съвсем малък, той беше живял дълги години със семейството на Софи, и макар да бе наследил просторната ферма на родителите си, предпочиташе да прекарва вечерите в пренаселената с котки едноетажна къщурка на леля си. Софи бе започнала да организира нощни купони и Сет се явяваше на тях с възглавница и одеяло под мишница.
Кратък филм за арогантността.
Сцена: кухня. Време: здрач. Настроение: почти злокобно. Шестнайсетгодишно момиче слиза предпазливо по стълбите. Тършува в шкафовете за парацетамол — често получава крампи и не може да спи от болката. Не вижда силуета на седящия до кухненската маса човек, който чете и пуши. Той я гледа няколко минути. Видял я е по-рано, когато Софи и вятърничавите й приятелки се гримирали. Тя е висока и слабовата, с плосък корем и тесен ханш, с гъста платиненоруса, дълга до кръста коса. Устните й са сочни, очите — дръзки, а смехът — откровено непристоен. Мъжът наблюдава как тя преравя рафтовете и най-сетне оповестява присъствието си.
— Ти да не си крадец?
Марго се извръща и изпуска хапчетата на пода. Силуетът до масата се навежда напред и махва с ръка като кралска особа. Луната се показва и става ясно, че това е братовчедът на Софи.
— Здрасти — вяло се обажда той.
— Здрасти! — изкисква се тя смутено, а аз се чувствам неудобно заради нея.
— Защо седиш тук?
Вместо отговор, той потупва отсрещното място на масата. Тя послушно сяда срещу него. Сет дръпва дълбоко от цигарата, за да провери търпението й. Пресмята как да я хване на въдицата си, без да се напряга особено. Марго успешно издържа изпитанието.
— И така — подхвърля той, почесвайки бакенбардите си с палец. — Аз не спя и ти не спиш. Защо не оползотворим времето с нещо по-интересно, вместо да зяпаме луната?
Нов кикот. Той също се засмива, напомня ми моя смях на тийнейджърка.
— Например да опечем кекс ли? — подмята тя.
Той хвърля фаса си в мивката, обляга лакти на масата, подпира с длани брадичката си и я поглежда втренчено.
— Не си глупава. Знаеш какво имам предвид.
— На Софи няма й хареса, ако спя с братовчед й — върти очи тя.
Той се обляга назад, вади нова цигара иззад ухото си и се прави на обиден.
— Някой да е казвал такова нещо?
— Не съм глупава и знам какво имаш предвид.
Вече никой не се усмихва. Погледът й не слиза от лицето му. Оказва се, че тя е доста по-умна, отколкото е предполагал.
— Цигара?
— Да, разбира се.
— Виж, Марго…
— Какво?
Аз го накарах да изрече следващите думи:
— Какво ще кажеш да идем да се разходим в парка?
Марго дърпа от цигарата, като се мъчи да не се задави.
— Не знам да има паркове наоколо.
— Сигурен съм, че ме разбираш.
Навеждам се към нея и й казвам отчетливо: „Недей“. Знам, че говоря напразно. Никой не можеше да ми казва какво да правя дори когато навърших четирийсет, камо ли на шестнайсет! Затрудненията не ми пречеха, само засилваха решителността ми. Замислих се каква тактика да приложа.
Единственият изход беше да се отдръпна и да я оставя да прави каквото иска, а когато то приключи, когато ужасната грешка бъде сторена, да предприема необходимото, за да съградя нещо добро от отломките. Като поука и мъдрост например.
В колежа не посещавах часове по психология. Не бях чела и Фройд. Но по онова време прозрях нещо, което хвърли ярка светлина върху избора на един живот, избор, който никога не разбрах, нито напълно забравих.
Марго не се разстройваше твърде от кавгите със Сет.
Наистина. Приемаше плесниците, ритането, присмеха и лъжите със съзнанието, че целувките ще бъдат по-сладки, че обещанията и нежните жестове ще бъдат по-вълнуващи, ако са поднесени след нанесената рана.
Веднъж Сет се изкатери по водосточната тръба до стаята на Марго в малките часове на нощта и я уговори да се разходи с него в колата му. С известна неохота се залепих за тях, а те поеха към един бар в града, на петнайсетина километра оттук.
— Обичам те, сладурче!
— Аз те обичам повече, Сет!
Сет намали звука.
— Сигурна ли си?
— Да.
— Би ли умряла за мен, Марго?
— Разбира се!
Последва мълчание.
— А ти би ли умрял заради мен?
— За теб аз бих убил, Марго!
Тя замря. Размърдах се неспокойно на мястото си.
След по-малко от час Сет я повлече навън и я блъсна в една стена.
— Видях те! — изкрещя той, размахвайки пръст пред лицето й.
— Какво си видял? — с пресекнал дъх попита тя.
— Онова момче! Гледаше го!
— Не, не съм.
— Не ме лъжи!
— Сет, но аз обичам теб! — извика тя и обгърна лицето му с длани.
Той я зашлеви с все сила. После я целуна нежно.
И колкото и странно да бе, тя се наслади на всеки миг от разигралото се евтино представление.
Докато Марго крачеше нервно из стаята, кършейки ръце, и се чудеше как да съобщи новината, реших да се посъветвам с Бони — ангела хранител на Греъм. Всъщност това беше неговата починала по-малка сестра. Тя обаче кимна и изчезна. Тъкмо се усъмних в тактиката й и тя се появи, водейки някого със себе си.
Беше Ирина, по-млада с трийсетина години, с гладко лице и ясни очи, облечена в дълга бяла рокля. Но от гърба й не се стичаше вода. Тя ме погледна, протегна ръка и ме погали по лицето. Закрих устата си с ръка, а очите ми се напълниха със сълзи.
— Мамо — въздъхнах аз и тя ме притисна до гърдите си.
След малко се дръпна назад и взе лицето ми в ръцете си.
— Добре ли беше, милата ми? — попита ме тя.
Сълзи задушиха отговора ми. Исках да й кажа много неща, да задам много въпроси!
— Липсваше ми — успях да отроня едва.
— Миличката ми. И ти ми липсваше. Но всичко ще се оправи. — Тя погледна към Греъм. Знаех, че е дошла, за да бъде с него.
— Колко ще останеш? — бързо попитах аз.
— Нямам много време — погледна тя към Бони. — Мога да идвам само когато е нужно. Скоро ще се срещнем пак.
Изтри сълзите ми, после целуна ръцете ми.
— Обичам те — прошепнах аз, а тя се усмихна, седна до хъркащия на дивана Греъм и сложи глава на гърдите му.
Изтичах нагоре до стаята на Марго. Тя стоеше пред огледалото и безгласно изговаряше нещо.
— Марго — с последен дъх й извиках аз. — Мама е долу, бързо!
Тя не ми обърна внимание и продължи да репетира малката си реч. Реч, която запомних добре.
Знам, че си много разочарован от мен, знам, че и мама ще бъде разочарована.
Очите й се наляха със сълзи. Но както казва лейди Макбет, стореното е сторено. Размислих сериозно и реших да задържа детето. Дали ще ме изгониш, зависи от теб.
Бях видяла бебето още когато беше дребен зародиш, гледах как мърда и се върти, докато се намести здраво като диамант върху червена възглавничка, а сърчицето му затуптя. Момченце. Моят син.
Марго завърши монолога си и продължи да се взира още няколко минути в огледалото. За миг отраженията ни се сплетоха. Близначки, от две противоположни страни — видимия и невидимия свят. Само погледът в очите ни беше различен. Този на Марго издаваше човек, застанал пред мост над пропаст. Докато моят бе на човек, който вече я е минал от другата страна.
Тя тръгна бавно надолу.
— Папа?
Греъм хъркаше на дивана. Тя го извика отново. Ирина го побутна леко и той се събуди. Марго се сви изплашено. Надяваше се, че ще продължи да спи и ще я избави от затруднението.
Той скочи и се огледа.
— Добре ли си? Какво е станало? — попита той тревожно и затърси очилата си в косата.
— Нищо, нищо, папа — побърза да го успокои Марго.
— Ела и седни тук — все още замаян от съня предложи той.
Марго се подчини, като бършеше сълзите си.
— Бледа си като платно — добави той, тръгвайки към кухнята. — Добре ли си? Седни, ще направя чай. Страшно много съм спал… Сънувах мама, знаеш ли?
— Така ли? — попита Марго, а сълзите продължаваха да се стичат по страните й.
— Каза ми да се грижа по-добре за теб. Представяш ли си! — извика от кухнята той.
Марго не отговори. Сви пръстите си в юмрук, за да не изкрещи. Видях, че Ирина се приближи и я прегърна през кръста.
Греъм влезе, погледна Марго в лицето, сложи подноса на масичката и стисна ръцете й между своите.
— Какво има, скъпа? — нежно попита той.
Тя затвори очи и пое дълбоко дъх. Застанах до нея и поставих ръка на рамото й.
— Мисля, че съм бременна!
Извърнах очи. Не издържах гледката на внезапно състарилото се и покрусено лице на Греъм. Но когато го погледнах отново и видях изражението му, осъзнах, че то не издава скръб или разочарование, нито пък гняв, най-малкото към Марго.
Изразяваше поражение. Картината разкриваше спомена за детето, което той и Ирина бяха загубили, което бяха решили да махнат.
— Внимавай — прошепна му Ирина. — Тя има нужда от съвет, а не от присъда.
Доближи лицето си до това на Марго, толкова близо, че усети скръбта в душата й.
— Каквото и да решиш да правиш, трябва много, много грижливо да го обмислиш, без да отдаваш голямо значение на настоящето, а да се съобразиш с бъдещето си. — Греъм се стовари на дивана до нея, хвана ледената й, трепереща ръка, и попита: — Той обича ли те?
— Кой?
— Бащата.
— Да. Не. Не знам — прошепна тя. Сълзите капеха вече в скута й.
— Защото ако те обича, имаш шанс. В противен случай, трябва да помислиш за собственото си бъдеще.
Би предпочела да й изкрещи и да я изхвърли. Трезвият му разум я обърка съвсем. Погалих я по главата. Ритъмът на сърцето й се успокои.
— Трябва да разбера дали ме обича — промълви тя след няколко минути.
— Направи го — кимна Греъм и погледна снимката на Ирина над камината в мига, когато тя ми се усмихна на път за там, откъдето беше дошла. — За любовта няма пречки.
Спомних си, че знаех отговора. Знаех и решението. Но ми беше нужно някой друг да ми го каже, да потвърди, че искам да се отърва от бебето не защото съм лош човек.
Трябва да разберете, че мислите на Марго бяха като удари с камшик по гърба ми. Измъчваше ме най-вече невежеството на младостта, което определяше разсъжденията й.
Тя не си представяше новото човешко същество, действителното дете. Отнасяше се към бременността си като към къртичина, която трябва да бъде стъпкана. Глупаво дете, мислеше си тя, а аз си представях Марго като бебе, родено и изоставено, представях си как желанието ми тя да оживее набираше мощ, докато стана несломимо. Как ще се грижа за невръстно дете? Защо е нужно да го искам дори? — мислеше си тя. Докато аз, с не по-малко чувство за вина, се питах дали нямаше да е по-добре, ако Марго беше умряла и изобщо не беше оцеляла. Виждах как в помътения й разсъдък се роят и други мисли, които не се осмелявам да спомена дори.
Тя намери клиника в Лондон, в която бяха готови да направят аборта за значителната сума от двеста лири. Съобщи на Греъм намеренията си, а той кимна и я увери, че ще й даде парите, като не забрави да я предупреди, че е болезнено, но трябва да изтърпи.
Марго съобщи на Сет, че е бременна чак след една седмица. Челюстта му увисна от изненада, после се извърна и тръгна из стаята.
Тя го остави така няколко минути.
— Сет? — плахо попита тя.
Той се обърна. Широката му усмивка и блеснали очи посяха семето на съмнението в сърцето й. Не беше очаквала да се зарадва. Може би беше знак за нещо добро. Може пък да останат заедно и тя да задържи детето.
Знаех какво ще последва, все едно се въртях в добре познат танц. Наклоних се и се протегнах да удържа силата на шамара му. От удара Марго се завъртя и загуби равновесие. Хвана се за облегалката на близкия стол и се обърна към него, зашеметена и без дъх.
— Но Сет!?
От крилете ми проехтя глас, който отекна в най-дълбоките кътчета на моята душа. Не се меси! Пристъпих напред, за да спра следващите действия на Сет, но внезапно се озовах от другата страна на стената. Оттам чувах всеки юмручен удар, глухия тътен на ритниците. Аз пищях от едната страна на стената, а Марго пищеше от другата. От безсилие започнах да блъскам с юмрук.
Огледах се. Намирах се в задния двор на Сет между плевелите, окъпани в лъчите на залязващото слънце.
След миг почувствах, че някой ме прегръща. Беше Соломон, ангелът хранител на Сет. Бяхме се срещали и преди. Той хвана ръката ми, за да ме успокои.
— Пусни ме — озъбих му се аз. — Помогни ми да вляза вътре!
— Не мога. Знаеш, че е така.
— Защо сме тук, навън?
Соломон се вторачи в мен.
— Някои неща трябва просто да се случат, а други — не. Когато те правят избор, ние сме безсилни.
Отвътре се чу нов писък, после шум от трясване на врата. Настъпи тишина. Соломон погледна стената.
— Сега можеш да се върнеш вътре. Сет си тръгна — рече кротко той, а аз се втурнах напред и се намерих пак до Марго.
Тя лежеше на пода, борейки се за въздух, с разбъркана, изцапана с кръв и сълзи коса.
Пронизваща болка в областта на корема я принуди да седне, пищейки. Не й достигаше въздух.
— Дишай бавно и дълбоко, бавно и дълбоко — повтарях аз с пресеклив от хлипания глас.
Тя се огледа, ужасена, че Сет може да се върне и същевременно жадуваща за утехата му.
Наведох се над нея да поправя непоправимото. Диамантът вътре в нея беше изчезнал. Червената възглавничка беше разнищила плътните си влакна навред по пода.
Тръгнах да повикам помощ, като внуших на една съседка да почука на вратата на Сет. Когато никой не й отвори, тя реши да влезе и да провери дали младежът е добре. Видя Марго на пода и извика линейка.
В усилието си да свикне със случилото се, Марго реши да замине колкото е възможно по-далеч от Сет. Завъртя глобуса на бюрото на Греъм, затвори очи и протегна показалец. Аз спрях кълбото и приближих пръста й до възможно най-добрата дестинация — Ню Йорк.
В балната зала: Проза с висока стойност
„Пернишки разкази“ е представителната книга с разкази на Здравка Евтимова. Тук са събрани най-силните ѝ творби. Те я ситуират в традицията на късия разказ в българската белетристика. Най-коренотърсаческият разказ в сборника е „Сряда“. Това е прочувствен и фин разказ за детството, за зова на кръвта и сърцето, за силата на родното, носталгичното, което е незабравимо и незаличимо, където и да е българинът по света. Родните поляни с бъз и коприва са непреодолими, като с магнит привличат главната героиня Лена. Затова Лена остава и не заминава за Белгия, омъжва се за Слав и ражда три деца в България. Подобен разказ винаги е бил актуален, особено сега при масовата миграция на българите, основно по социални причини.
Разказите на Здравка Евтимова „Опреснители на паметта“, „Магазинче за домашни потреби“, „Киселец“, „В бъчвата“, „Какви пари“ и „Зад тъгата“ са с по-откроена социалност. Почти всички разкази на Здравка Евтимова съдържат автобиографични моменти, нещо лично преживяно, изпитано, преболедувано.
Тази автентичност придава силата и е основната причина за въздействието на нейната проза В разказа „Магазинче за домашни потреби“, както и в много от другите творби, Здравка Евтимова поставя проблема за обезлюдяването на България по социални причини. В последна сметка няма щастливи емигранти, защото носталгията е силна и постоянна. Разказът повдига въпроси, над които си струва да се замислим – за компромисите и тяхната цена, за направените жертви и научените уроци.
„В бъчвата“ e в известен смисъл Хайтовски разказ, защото е сходен с неговите творби от „Диви разкази“. В този разказ на преден план е изведена силата на любовта и неистовият стремеж към нея, за да я имаш. За светлината в живота и постигането на мечтите и любовта си трябва да се бориш докрай. Темата за силата на любовта е водеща в разказите „Чудотворецът“, „Ще те чакам след нощния влак“, „Къщата“, „Люда“, „Гранит“, „Глог“, „Погрешно“, „Небе със студени луни“, „Зад тъгата“ и „Стопанката“. В „Чудотворецът“ главната героиня Ана е готова на всичко, за да заслужи любимия си Гришо.
Налага се посланието, че за да постигнеш мечтите си, трябва да си всеотдаен и да вярваш докрай. Ана напомня за героините от фолклора, за някои от женските персонажи на Хайтов, за Йовковите Божура или Рада. Със силата на любовта си да осъществиш желаното, да получиш ответ от любимия. От всички да получиш признание, когато си готов на саможертва за щастието си. Изведнъж да те оценят, от незабележим да се превърнеш в личност. Всеотдайна и вярна на чувствата си е и Таня от „Ще те чакам след нощния влак“. В този разказ освен силата на любовта откриваме и мотива пари или любов. Здравка Евтимова разрешава дилемата в полза на любовта.
В „Опреснители на паметта“, освен мотивът за престъплението и възмездието чрез израждането на поколението, е представен и остро социален разказ, в който богатството е натрупано с алчност, безчестие и аморалност. В „Пръстен“ основен е проблемът за благородството, добротата и хуманизма, който е изобразен по Йовковски. В разказите „Моливи“, „Светослав“, „Пиша за теб“ и „Хлябът на обед“ е откроена темата за отмъщението и възмездието.
В „Моливи“ се убеждаваме как човешката жестокост довежда до жажда за възмездие и отмъщение и най-хрисим и кротък човек като Василка. „Високо“ третира проблема за изневярата и прошката. Понякога децата са съединителното звено в семействата, което ги запазва от разпадане.
Разказът „Васил“ е тъжен и тревожен размисъл за българина и неговата съдба, за алиенацията и дехуманизацията, за превръщането на хората в безчувствени роботи, за изгубването на чувствителността, състраданието, милосърдието, за закърняването на емоциите, за обезличаването на индивида. Това са страшни заплахи за човека въобще.
В „Пиша за теб“ в образите на Калин и Саня Здравка Евтимова е въплътила едно типично явление в българския преход: симбиозата между мутра и чалгаджийка, така характерно за родната действителност. Незавидна е съдбата на мутрите, почти всички се самоизбиха от лакомия, простотия и жестокост. Затова е типична и съдбата на Калин. Последното надгробно слово на жена му е за него.
„Хлябът на обед“ е силен разказ за варварския обичай на кръвното отмъщение, което все още съществува в някои балкански региони. В този разказ става дума и за силата на таланта и любовта. Неволно се налагат паралели с някои от творбите на големия албански писател Исмаил Кадаре от „Кой доведе Дорунтина“.
В „Къщата“ като подтема писателката е поставила ролята на изкуството и дарбата, която не може да бъде заменена с нищо друго. Забележителен глас има Здравко и с песните си променя Горан. В „Кларинетът“ посланието се налага само – изкуството е велико и в последна сметка побеждава. Всичко, което писателката казва, е изразено пестеливо, образно, психологически и художествено уплътнено, вдъхновено. За самотата и смислените духовни хора става дума в „Наталия“. В „Невъзможно синьо“ Здравка Евтимова отново е поставила темата за силата на изкуството, когато дарбата те е завладяла и творческият процес те е обсебил изцяло. Изпадаш в транс, в унес, в безвремие и нищо материално и заобикалящо не те интересува.
Битовото изчезва и битът се превръща в битие. Това е и споделен личен творчески опит, затова разказът е психологически достоверен. В „Стопанката“ писателката утвърждава разбирането си, че любовта и природата са най-голямото богатство за човека с душа. Никакви трудности не могат да заменят природния живот в естествената човешка среда. И децата, челядта, разбира се. Много са разказите, в които главни и второстепенни персонажи са хора на изкуството. Те са близки на авторката, защото се занимават с творчество.
В разказите на Здравка Евтимова често става дума за българи, работещи по неволя в чужбина. Никой от тях не е щастлив, всички са отишли от нужда, от бедност, работят най-непривлекателната работа, обикновено тежък нископлатен труд. Крепи ги надеждата да припечелят малко пари и да се завърнат в родината. Разбиват се семейства, децата израстват без родители, тръгват по лоши пътища. Висока е социалната цена, която плащат гурбетчиите, но това е единственото спасение, което виждат.
Героите на Здравка Евтимова са обикновено чешити, особняци, които не се плашат от живота. Борбени и жилави персонажи, силни по дух и пределно волеви. В повечето случаи горди и непокорни, когато си наумят нещо, преследват целите си. Решат ли нещо, никой не е в състояние да ги спре, преодоляват перипетиите, за да се докажат и да бъдат личности. Героите от социалните низини са по-състрадателни, отзивчиви и милостиви, по-добри и човечни.
Здравка Евтимова сякаш не пише разкази, а разстила рибарски мрежи, в които да улови, обърка и замае читателя. Гради балансирани и добре конструирани сюжети. Наистина разказите са вид тест за сетивата. Независимо кога и къде се развива сюжетното действие в разказа, в края на повествованието всеки мислещ човек е извървял пътя на болката докрай, в повечето случаи без да я надмогне, но осъзнал бездната на нейните последствия. Силно звучи нравственото послание за вътрешната потребност на човека да прави добро. Въпреки пречките, въпреки вътрешните бариери понякога, въпреки стъписването на душата пред случващото се в живота.
Сюжетите и героите в нейните разкази са често нестандартни, граничат с абсурдното, но на практика с реалното и възможното.
Романът „Четвъртък“ (2003 г.) разглежда периода на начално натрупване на богатствата след промените от края на 1989 година. Новобогаташите са мутрите, които с изнудване, рекет, насилие, безчестие и жестокост забогатяват незаконно. Здравка Евтимова се занимава с генезиса на придобитите богатства, което изключва морала.
Бащата на Десислава ги е изоставил с майка ѝ заради млади момичета. Силно социално съчувствие изпитваме от описанията, когато Десислава преглъща слюнките си при вида на вкусните закуски със сандвичи, когато масажира Бети в дома ѝ. Бети подхвърля на Десислава да си намери богат приятел, който да я издържа.
Сред основните персонажи в романа е Нора. В известен смисъл тя е символ на отмъщението. Творбата разбунва духовете ни с дръзката си, провокативна естетика, в която ексцентричният поглед на писателката към „нещата от живота“ се сблъскват с необуздани сцени на фриволна сексуалност и арогантна лексика.
Романът е иронична и сатирична плесница по дебелокожите бузи на монотонното еснафско битие и с ефирна лекота руши дълбоко вкоренените екзистенциални, социални и сексуални табута на лицемерния и неморален свят, в който живеем.
В романа си Здравка Евтимова разказва за съдбата на родния си град Перник, която не е много по-различна от съдбите на много градове в България през периода. Безработица, мизерия, емиграция на населението, главно на младите, обезлюдяването на цели райони. Това, което поразведрява потискащите мрачни социални и морални картини, характерни за повествованието, са лирическите отстъпления.
В „Четвъртък“ няма щастливи персонажи, всеки от героите е нещастен, с драматична или трагична съдба.
Събитията в романа „Арката“ се развиват също след промените през 1989 година, когато масово фалират соц-предприятията, които приватизаторите разпродават за скрап. Радомир е градът, който е център на събитията, както и Пернишко. Впрочем, това е родното място на Здравка Евтимова и тя много добре познава обстановката.
Романът е остра социална сатира на случващото се в страната. Държавата е разградена, престъпността расте в геометрична прогресия. Появяват се новобогаташите, които обикновено са посредствени, лакоми, безсърдечни до жестокост.
Силно са изградени образите на Цина и Сина. Цина е наследила майка си. В нея се оглежда образът на волевата циничка, която покорява мъжете с огнения си темперамент, а след това ги захвърля да се гърчат безпомощно и да изгарят по нея. В образа на Цина откриваме и отмъстителката за скапания живот, в който пребивават хората, за сексуалната разюзданост, за покварата на нравите. Тя е жената вамп, отмъстителка на мъжете заради сексуалната им лакомия. Има нещо нимфоманско у нея, както при майка ѝ. Чрез Цина Здравка Евтимова поставя проблема за престъплението и наказанието, за възмездието, което застига всеки заради злото, което е причинил.
Сина е антипод на Цина, тя е въплъщение на добротата и доброто. Сина от малка е духовно дете, израства като духовен човек.
Нейна страст са книгите, художествената литература. Тя чете непрекъснато, потъва в българската и световната класика. Работи в библиотеката на читалището, помага на учениците. Никога не си позволява да злоупотреби с необикновената си красота. Винаги е готова да отстъпи, да направи добро. Не лъже влюбения в нея единадесетокласник Николай, живее като самотница, не е практична или цинична. Увлечена е по горския Спас, за когото се омъжва в края на романа. Образът ѝ е изграден с много любов от Здравка Евтимова.
В последните страници на романа читателят някак бърза да стигне до психологическото узнаване какво ще се случи, което е белег на добре разказана история. При Здравка Евтимова краят е трудно предвидим и това е успех. Мрачен и понякога зловещ, „Арката“ е силно въздействащ, макар и с песимистичните си изводи.
Предимство и улеснение за Здравка Евтимова е и фактът, че творбите ѝ са със силно биографична същност. Част от биографиите на нейните герои са и нейна биография.
Самата тя е писател, преводач, познава отлично обстановката в Перник и Пернишко. Разбира се, това са само предпоставки за творческа сполука. Необходим е и талант, без който са немислими художествени успехи.
Здравка Евтимова е автор със свой художествен и тематичен почерк. Творчеството ѝ е пронизано от амбицциозното търсене на истината за времето, за личността и нейната съдба, често предопределена от обстоятелства, свързани с обществените механизми, с безразличието на бюрократичните институции, със страха и кариеризма. В нейните творби ще открием плодотворния скептицизъм, който дори когато достига до черногледство и отчаяние, се явява начин за постигане на истината зад видимостта на нещата. В прозата ѝ става дума за пътя към бездната през целия ад на битието, за опита да оцелеем, когато светът, с който сме свикнали, се разпада, за търсене на своята цялост, за живота ни през последните 30 години, когато социализмът преминава в капитализъм с всички безобразия и престъпност. За изгубените илюзии, за стремежа да запазим поне частица достойнство, да приемем неизбежната истина, че живеем по чужди сценарии.
За предателствата на приятелите, които са сключили своите малки сделки и са продали душите си, а после завиждат, че сме запазили своята идентичност. За уморената душа, която мечтае за други светове на покой и белота. За паралелните светове, където наред с насилието и непукизма съществуват островчета на красота и поезия, за присъствието на Иисус в душите ни и за неговата помощ в най-трудните моменти. За агресията на младежите, готови по пътя към насладите на всичко. За конфликта между поколенията, за невъзможността на нашите стари майки и бащи да оцелеят в променения до неузнаваемост свят. За успеха в живота и цената, която се плаща, за прагматизма и духовността. За сервилниченето и съобразяването със силните на деня. За амбициите. За снобското и парвенюшкото, за съвременната „Криворазбрана цивилизация“. За комплексите на тръгналите от низините, но много по-морални от т.нар. „елит“.
От друга страна, Здравка Евтимова не се въздържа да товари текста си с непосилни социално емблематични задачи.
Социалният поглед е откроен. Авторовите симпатии са на страната на унизените и оскърбените. Истина е, че днес човек е принуден от обстоятелствата често да работи във враждебна и силно неприятна среда. Също така е вярно, че у дома, където би следвало да среща разбиране и подкрепа, се случва обратното и т. н. Чрез своите герои писателката се опитва да намери отговор на нескончаемите въпроси: защо има зло и дисхармония, защо сме използвали правото си на свободен избор, за да изберем самотата, защо има противопоставяне на дух и материя, защо сме тук, на тази Земя? Разбира се, че това са въпроси, които човечеството си задава постоянно. Те нямат прости и еднозначни отговори. Възможно е да достигнем до тях, ако възстановим душата и духа си и по този начин възстановим нашата нарушена връзка с Бога.
В своите белетристични творби Здравка Евтимова ни подкрепя да не се даваме на живота, да не се предаваме пред обстоятелствата. С впечатляваща сила и майсторство е обрисувана безпредметната жестокост – морална и физическа.
Идейната същност на преобладаващата част от творбите на тази писателка е обусловена от критическото ѝ отношение към света, в който живее, и от чувството ѝ за катастрофичност. Чрез личната съдба на героите си тя разказва за големите обществени промени в България през времето на последните години. Здравка Евтимова е сред малцината български прозаици, които не измениха на творческите си предпочитания към съвременните сюжети и конфликти, не написаха творби, посветени на миналото.
Градът в произведенията на Здравка Евтимова се развива с разностранните си колизии – битови, екологични, морално-етични. Безкомпромисната взискателност към стоящите на нравствен кръстопът характеризира повечето от творбите ѝ, но паралелно с нея присъстват и разбирането, съчувствието към слабите, сгрешилите, отклонилите се от правия път, често по силата на обстоятелствата, обикновени хора. Много логично и последователно се извеждат на преден план онези мисли на персонажите, които ги налагат като индивидуалности в един свят, пренаселен с носители на негативна енергия.
Личи болката на писателката за погубване на човечност в този подивяващ свят, лишен от красиви жестове и от внимание, в който любовта всекидневно умира, погубвана от безсърдечието. Творбите ѝ носят нравствени послания, които не остават затворени в изобразеното време, а излизат извън рамките му. В прозата на Здравка Евтимова почти няма щастливи герои. Защото тя разбира, че потънали в злото, трябва да получат възмездието, което им се полага. Относително щастливи са например Сина, защото е носителка на доброто, и още няколко герои от прозата ѝ, които успяват да се преборят за щастието си и получават удовлетворение – Лена от „Сряда“, Гала от „В бъчвата“, Таня от „Ще те чакам след нощния влак“, Ани и бъчварят от „Глог“, Мите от „Кларинетът“… Едно от главните послания в прозата на писателката е, че парите и богатството в никакъв случай не са гаранция за щастие. Особено пък когато са придобити по безчестен или престъпен път.
Здравка Евтимова търси причините за нравствената поквара и достига до извода, че главната е загубването на духовността, малокултурието, опростачването до скотското, до първичните примитивни инстинкти.
В известен смисъл нашата епоха може да се нарече и „епоха на профанация“ по определението на руския философ от ХХ век Б. П. Вишеславцев, когато всичко висше, духовно и нравствено се свежда до низшите пластове на съществуванието и битието. В края на краищата човекът с опустошена духовност и низки желания е социално опасен, защото няма понятие от висши ценности – чест, достойнство, милосърдие, състрадание. При такъв човек на преден план излизат всички тъмни страни на индивида. Още от малки децата чуват просташки думи и започват да си служат с долнопробния речник – „гадно“, „смърди“ и т.н., стават безсърдечни, несъстрадателни, жестоки. Не четат книги, не ги интересува културата, духовността. Изводът сам се налага: ако искаме да променим човека и света към по-добро, трябва да ги направим по-духовни. Там е главното спасение.
Ученые циничны. Можно ли их винить?
Как вы называете систему, в которой первичные производители возмущаются своим продуктом, поставщиками этого продукта и самой системой?
Вкратце это будет наука и ее требование публиковаться и публиковаться… или погибнуть.
реклама
Согласно новому опросу голландских исследователей в области биомедицины, опубликованному в BMJ Open, у ученых есть серьезные опасения по поводу нынешней системы, которая, по их мнению, неточно измеряет производительность или общественную ценность их работы и вытесняет более полезные занятия, такие как уход за больными. для пациентов. Наоборот, ученые сообщали о чувстве, что отчаянная погоня за грантовыми деньгами, которая в основном зависит от публикаций соискателя гранта, превыше всего. Это заставляет их писать бесполезные статьи, избегать статей, описывающих негативные результаты, падать ниц перед исследователями с громкими именами, чтобы получить авторитет в списке авторов, даже совершать неправомерные действия для получения сексуальных данных.
Один исследователь, цитируемый в статье, сравнил цитату в престижном журнале с наркотиком: «ученые могут получить кайф от высокоэффективной статьи». И, пожалуй, самое тревожное, цинизм в отношении издательского процесса растет на протяжении всей карьеры.
У аспирантов «довольно наивное мнение о современной публикационной культуре», пишут авторы. «Они утверждают, что наука должна быть подлинным поиском истины, и считают ученых искателями истины, которые сосредотачиваются на научном качестве». Но к тому времени, когда они становятся постдокторантами, ученые «придерживают более реалистичных или, возможно, даже слегка циничных взглядов на культуру публикаций и более благосклонно относятся к несколько сомнительным элементам научного процесса».
Это лишь последнее исследование, обнаружившее, что конкуренция оказывает «глубокое влияние» на то, как осуществляется наука во многих странах мира. Превращение публикации в цель само по себе создает мощный и сильно извращенный стимул срезать углы, фабриковать данные, торопить непроверенные результаты в печать, обманывать своих коллег — короче говоря, делать все то, что сейчас делают недобросовестные исследователи. чтобы получить и остаться впереди друг друга.
реклама
Новый опрос 79 аспирантов, постдоков и преподавателей в Нидерландах подтверждает все эти моменты и многое другое.
«Вы получаете гранты благодаря друзьям и удаче», — сказал один респондент. «Гранты — это не показатель способностей, а показатель того, кто есть кто, кого вы знаете и как вы это представляете».
Последствия принципа «опубликуй или умри» легко увидеть. Как выразился один из участников опроса: «Если давление на количество публикаций уменьшится, качество публикаций повысится». И еще мрачнее: давление публикаций «является причиной существования мошенничества, потому что без положительных результатов я могу забыть о своей карьере».
Некоторые утверждают, что принцип «опубликуй или умри» не влияет на научную честность. Мы с уважением не согласны, как и другие, утверждающие, что науке пора отойти от парадигмы, которая превыше всего ставит хорошо заметные документы.
Последнее исследование показывает, что большинство ученых согласились бы сойти с карусели, если бы могли. На самом деле, многие делают. Академический «квитлит» стал самостоятельным жанром. Но нашим будущим профессорам нужна помощь, если они хотят остаться в науке.
Никто не предлагает науке и академическим кругам отказаться от метрик для оценки работы исследователей. И послужной список статей, отобранных уважаемыми редакторами, которые проходят процесс рецензирования (какими бы несовершенными они ни были), безусловно, является одним из элементов эффективности. Тем не менее, он не может оставаться абсолютным мерилом успеха. Пришло время начать говорить «Нет» спешке с импакт-фактором.
Об авторах Репринты
Циничный? Вы можете навредить своему мозгу — ScienceDaily
Science News
от исследовательских организаций
- Дата:
- 28 мая 2014 г.
- Источник:
- Американская академия неврологии
- Резюме:
- Согласно новому исследованию, люди с высоким уровнем циничного недоверия могут быть более склонны к развитию деменции. Циничное недоверие, которое определяется как вера в то, что другие в основном руководствуются эгоистичными интересами, было связано с другими проблемами со здоровьем, такими как болезни сердца.
Это первое исследование, в котором рассматривается взаимосвязь между цинизмом и деменцией. - Поделиться:
Фейсбук Твиттер Пинтерест LinkedIN Электронная почта
Это первое исследование, в котором рассматривается взаимосвязь между цинизмом и деменцией.реклама
ПОЛНАЯ ИСТОРИЯ
Согласно исследованию, опубликованному 28 мая 2014 г., у людей с высоким уровнем циничного недоверия может развиться слабоумие Американская академия неврологии.
Циничное недоверие, которое определяется как убежденность в том, что другие в основном руководствуются эгоистичными интересами, связано с другими проблемами со здоровьем, такими как болезни сердца. Это первое исследование, в котором рассматривается взаимосвязь между цинизмом и деменцией.
«Эти результаты дополняют доказательства того, что взгляды людей на жизнь и личность могут влиять на их здоровье», — говорит автор исследования Анна-Майя Толппанен, доктор философии, из Университета Восточной Финляндии в Куопио. «Понимание того, как такая черта личности, как цинизм, влияет на риск развития деменции, может дать нам важную информацию о том, как снизить риск развития деменции».
Для исследования 1449 человек со средним возрастом 71 год прошли тесты на деменцию и опросник для измерения уровня их цинизма. Анкета оказалась надежной, и результаты людей, как правило, остаются стабильными в течение нескольких лет. Людей спрашивают, насколько они согласны с такими утверждениями, как «Я думаю, что большинство людей солгало бы, чтобы добиться успеха», «Более безопасно никому не доверять» и «Большинство людей будут использовать несколько несправедливые причины, чтобы получить прибыль или преимущество, а не потерять их». .» На основании полученных баллов участники были разделены на группы с низким, средним и высоким уровнем циничного недоверия.
В общей сложности 622 человека прошли два теста на деменцию, причем последний тест проводился в среднем через восемь лет после начала исследования. За это время у 46 человек была диагностирована деменция. После того как исследователи сделали поправку на другие факторы, которые могли повлиять на риск развития деменции, такие как высокое кровяное давление, высокий уровень холестерина и курение, у людей с высоким уровнем циничного недоверия вероятность развития деменции была в три раза выше, чем у людей с низким уровнем цинизма.
Из 164 человек с высоким уровнем цинизма у 14 человек развилась деменция по сравнению с девятью из 212 человек с низким уровнем цинизма.
В исследовании также изучалось, имеют ли люди с высоким уровнем цинизма больше шансов умереть раньше, чем люди с низким уровнем цинизма. Всего в эту часть анализа было включено 1146 человек, и 361 человек умер в среднем за 10 лет наблюдения. Высокий цинизм изначально был связан с более ранней смертью, но после того, как исследователи учли такие факторы, как социально-экономический статус, поведение, такое как курение, и состояние здоровья, больше не было никакой связи между цинизмом и более ранней смертью.
реклама
История Источник:
Материалы предоставлены Американской академией неврологии . Примечание. Содержимое можно редактировать по стилю и длине.
Номер журнала :
- Элиза Нойвонен,
Минна Русанен,
Алина Соломон,
Тиа Нганду,
Тийна Латикайнен,
Хилкка Сойнинен,
Мия Кивипелто,
и Анна-Майя Толппанен.
